Древна легенда разказва
Коя жена има на разположение 100 години, които да прекара в опити да прескочи стъкления таван на кариерата си?
Пенсионната възраст за жените в България е 65 години.
А ако стъкленият таван е обикновен стъклен кухненски похлупак… А ако шаранчето, което се пържи под него е също така… обикновено?
Прочетете тази книга
…ако сте от хората, които търсят смисъл в работата, в живота, или просто… си задават въпроси, тази книга е точно за вас.
…ако разбирате от астрология и знаете, че истинските шефове на нашите кариерни съдби са Юпитер и Сатурн, а не човекът, от който зависи повишението ви.
…ако вече сте чели Писма от тигана и знаете, че самоиронията и въображението на Яна Шарана ще ви забавляват до смях (или сълзи).
Ако искате да купите двата романа:
“Яна Шарана 2.0” + “Писма от тигана”
кликнете тук.
за ЯНА ШАРАНА 2.0
Яна, мениджър в голяма международна компания, се е сблъскала с митичния “стъклен таван” на корпорациите. За да разбере правилната посока и открие изгубената част от себе си, героинята превръща стъкления таван в дансинг и кани любовта на танц. В този нов, преобърнат свят, корпоративната реалност се превръща във фантастично преживяване, където служебните срещи са заменени от срещи с Юпитер, Сатурн и тримата Висши, а служебните конфликти – от комични сблъсъци с тайнствени врагове.
С хумор, самоирония и радикална откровеност, Яна навигира в лабиринт от реални и неизбежни избори. Танцът с лош, но любим партньор. Поредната самотна битка. Или изборът на душата. Има ли изход, който не изисква саможертва, предателство и заложници…
Яна Шарана 2.0 е вторият роман на Ваня Кирицова. С езика на повествователен журналист и поглед на антрополог, тя изследва мястото на жената в бизнеса и живота. Пречупени през призмата на нейната фантазия, баналното и ежедневното се превръщат в необикновени истории отвъд времето и пространството, което ги е създало. Когато не пише истории, Ваня е майка и съпруга, астролог, автор на техническа документация… И бивш мениджър.
Аз чета изповедите, вътрешните монолози, диалози и сънища на Яна Шарана с безкрайно удоволствие. Откривам свои въпроси, отговори, колебания, съмнения и решения в тази самоиронична и критична, интелигентна и чувствителна, борбена и нежна, вярваща в любовта, жонглираща с изпитанията на битието на работохолик -ръководител -творец -цял живот учещ се -проницателен астролог -майка -героиня -писател. Наслада ми доставя тази оригинална, толкова богата и автентична нейна реч, която интелектуално ме провокира, емоционално ме въвлича, духовно ме осветлява. Нямам търпение да чета още…
Историята на Яна е историята на всеки съвременен човек, посветил активните години от живота си на кариерата, но отдалечил се по пътя от себе си. Постоянството, упорството и силата да отстоява мениджърските решения провокират проявата на също толкова силните чувствителност, вяра в добротата и надежда за признание на отдавна порасналото младо момиче. Ваня успява да предаде актуалния житейски конфликт на глобалния човек с много любов към човешката му природа и с огромна доза хумор и самоирония.
Прочетох…плаках…преживях! Но на повърхността имам буйна радост Щастие, че с новата книга на Ваня Кирицова, Астрологията си връща една от най-достойните дъщери и майстор в дълбоките и истинни астрологични съждения! Всяка интуитивна жена ще усети и преживее заедно с Яна Шарана, как понякога обръщаме гръб на копнежа на душата, когато сме призвани да защитим малките си и следваме единствено „трябва“! За да се възстанови вселенската хармония, творецът ни предлага още един миг възможност. Браво, Яна, уловила си го!
Знаете, всички си патим най-вече от себе си. Много ни се иска някой друг да е виновен за неволите ни, но вътре в себе си знаем – ама много добре знаем – че сме допринесли за трудностите, които ни шамаросват от външния свят. Разбира се, имаме право да се тръшнем и да се запитаме: „Как се случи всичко това?“ Да, това е един много красив въпрос. И ако наистина се замислите, което аз силно препоръчвам, вероятно ще установите, че трудностите възникват не от нашите слабости и несъвършенства, които неуморно се опитваме да прикрием или да поправим. Трудностите възникват най-вече от онези страни на нашата личност и характер, които ние харесваме и смятаме за много добри и праведни. И силни.
Така и с мен. Моят вроден натурален и искрен феминизъм, подкрепен от мощния активизъм на Луна в Овен (с други думи, разбирайте, шило в торба не седи) ме подхлъзнаха в тази каша, от която сякаш излизане няма.
И ето как се случи това.
ОТКЪС ОТ РОМАНА “Яна Шарана 2.0”
За изгубването
Аз съм от поколението, наречено „изгубено“. Звучи тъжно и обречено. Ако не беше така, нямаше да се наложи да напиша цяла книга. Изгубени къде? В превода, в прехода между два строя, в желанията си да изградим по-добро бъдеще за децата си, в илюзиите си, че от грозни патенца може да се събудим като лебеди от „средна класа“. Изгубени някъде. Все едно къде. На място, което е забравено.
Думата „кариера“ и до днес ми звучи чуждо и кухо. Сякаш това не е за мен. Кариера предполага наличие на възможности. Когато стъпих на пазара на труда през 1996 година, възможности нямаше. Имаше криза. Имаше безработица. Имаше страх. Да си намеря работа беше достатъчно висока цел. Двадесет години по-късно работех в американска компания и ръководех екипи в България и Индия, летях до континенти, които никой мой роднина не беше посещавал. Чувствах, че успявам. С шефката ми разговаряхме за „моята кариера“. Точно така. Тази дума се появи в живота ми с известно закъснение. Аха да й придам смисъл и съдържание. Аха да повярвам, че имам възможности. И всичко приключи. Неочаквано и бързо. „Ти нямаш нищо“ – каза тя, след като ми отне възможността. И си тръгна. А с нея си тръгна и всичко, което бях постигнала. Изгуби се между колелата на корпоративната машина. Аз останах. Не свих платната, останах с работата и с екипа си. Смятах, че ако не отстъпя и проявя търпение и упорство, може пък да се намеря.
– Не е никак малко – би казал някой от вас. – Нали не си си загубила работата.
Ако сте си го помислили, значи сте част от поколението на изгубените. Ние сме диагноза. За нас да не си изгубиш работата е само по себе си постижение. Сякаш работата е петаче в скъсания ни джоб и може да се търкулне и да изчезне. Ей така, без да забележим, докато си ходим безгрижно по тротоара. Затова не можем да си позволим да сме безгрижни. Да зяпаме в облаците или да се припичаме на слънце със затворени очи. Пазим си петачето, зорко, на всяка цена. И си плащаме за дяволъка, скъпо и прескъпо.
Малко, недостатъчно, трудно. Това са думите, които начертаха картата на света на моето поколение. Напълно погрешна карта. Объркващо е да се събудиш един ден и да откриеш, че всичките ти проблеми произтичат не от малкото, а от МНОГОТО. От многото работа. От многото стрес. От многото отговорности. От много нови хора в екипа ти. От многото на брой проекти. От много и големи проблеми. В краткия отрязък от време, в който имах възможност и „кариера“, това МНОГО си имаше смисъл, съдържание, функция. Ала след това си беше вече тежко бреме. Хомот на врата.
Аз обаче съм от онези, силните жени, които не се отказват лесно. Амазонките, които не се огъват пред трудностите. Не се отказват току-така от отрочето си. А и как да се откажа от екип, който създадох, с любов… Моето собствено творение? Да не съм луда! Та аз обичам този екип, обичам тази работа. И както често се случва в приказките, героят – победен, уморен или изгубен – продължава напред на крилете на любовта си. До победата.
– Коя победа? – би попитал някой от вас.
На доброто над злото. На светлината над тъмнината. На любовта над бездушието.
– И после какво? – би се поинтересувал някой.
После светът ще е по-справедлив.
Вероятно вече сте се досетили, че не стана така. Защо ли? Защото това е история за любовта. Защото крилете на любовта често ни отнасят на странни и далечни места. Далеч от самите нас. И когато се огледаме, разбираме колко сме сами, и колко сме изгубени. А крилете, на които сме пристигнали, се валят, скършени в краката ни. И как ще се върнем обратно…
Та това е история за изгубената любов на един драматичен представител на изгубеното поколение. Тоест за мен – Яна.